Марко Балабанов
| ||||||
 Марко Балабанов. Изображение: literaturensviat.com | ||||||
| ||||||
|
Биография преди Освобождението
Марко Димитриев Балабанов (14 март 1837, Клисура — 16 юни 1921, София) — български политически и държавен деец, журналист, книжовник. Завършва Богословското училище на остров Халки (по-късно изяснява положителната роля на елинофилството, “филелинството”, както той го нарича, за Българското възраждане) и право в Париж (1870); преди това следва право в Атина и медицина в Париж (1863), а през 1868 слуша лекции по философия и естествени науки в Хайделберг, Германия. През 1870 се установява в Цариград като адвокат. Включва се в обществено-политическия живот на българската колония — деец на нейния консервативен кръг (партията на „старите“). Участва дейно в църковнонационалната борба; смята, че Българската църква трябва да се изгради въз основа на установените християнски догми и канони, като се изключат всички демократични принципи и изборното начало, и остро се противопоставя на П. Р. Славейков и Тодор Икономов, които са за църква, устроена съгласно „народната воля“ (за него те са „безчовечни и свирепи свободолюбци“). Автор е на мемориала до „шесттех сили на Европа“, който заедно с Др. Цанков представя на обществеността в някои от европейските столици, търсейки защита за българския народ след Априлското въстание (1876).
Биография след Освобождението
Депутат в Учредителното народно събрание (1879). Член на Консервативната партия; през 1882 минава в умереното крило на Либералната партия. Министър на външните работи и изповеданията в първото българско правителство (5 юли — 24 ноември 1879) и в правителството на Др. Цанков (7 септември 1883 — 29 юни 1884), български дипломатически представител в Цариград (1880—1881), Букурещ (1901—1902) и Атина (1905—1906), председател на ХI обикновено народно събрание (1901). Преподавател по гръцки език и гръцка литература (1889—1898) и частен доцент по римско, византийско и конституционно право (1892—1900) във Висшето училище (от 1904 — Софийски университет). Действителен член на БАН (1884; дописен член на БКД 1881); председател на Клона на държавните науки на БКД (1884—1898) и на Философско-обществения клон на БКД и БАН (1898—1902,1904—1905,1907—1920).
Книжовна дейност
Балабанов е редактор и сътрудник на възрожденски и следосвобожденски периодични издания. Пропагандира просветителските идеи, смята, че възраждането чрез вярата и науката е предпоставка за политическо освобождение. Автор е на „Елинска христоматия“ (2 ч., 1892—1895), „Страница от политическото ни възраждане“ (1904), „Тодор С. Бурмов“ (1908), „Гавраил Кръстович“ (1914) и др. Преводач от гръцки и френски език (Жорж Санд, Молиер). Един от първите български общественици, които оценяват заслугите на българските възрожденци, значението на възрожденската книжнина, включително и на писмата, като важен исторически извор.
Изследовател на В. Априлов, Н. Ст. Палаузов и Неофит Рилски
Като поставя Ю. И. Венелин в редицата на дейците от „началото на развитието ни“, той възкликва: „Българино! Открий се завчас пред това име на един чужденец, който се беше пламенно влюбил в отечеството ти и спомогна най-много за съживяването му в османската държава“ (Б а л а б а н о в, М. Философски и социологически съчинения. С., 1986, с. 115). Васил Априлов и Николай Ст. Палаузов според Балабанов са били може би „първите българе, които са имали и удоволствието, и честта да посрещнат с искрена народна благодарност скъпите, най-паче за онова време, Венелинови трудове по българската история“ (Отзив в България по Венелинови писма. — СбНУ, 2, 1890, с. 285). Говорейки за Априлов, Балабанов подчертава неговата упоритост и настойчивост и особено любовта му към народа, която „не се превъзнася, не се горди, не се раздражава, не мисли зло, а люби всичко, уповава се за всичко, чака, търпи за всичко, никога, при никакви обстоятелства не отпада“ (Цит. съч., с. 286). Априлов за него е „усърден и неуморим радетел за българското пробуждане, по народния дух и на народния язик“ (Цит. съч., с. 285), „габровският ратник и апостол по пробуждането на България“ (Цит. съч., с. 299).
Неотделим от Венелин и Априлов за Балабанов е Неофит Рилски, в чието лице той вижда един от първите и най-ревностните възрожденски книжовници, продължител на Паисиевото и Софрониевото дело, филолог, който се насочва към живата народна реч, „народен учител в най-високия, най-истинския смисъл на думата“, образец на „отговорност, на цяла самопреданост и на необикновено самоотвержение за свестяване и за нравственото подигане на един народ посред безбройни мъчнотии и почти непроходими безпътия“ (Цит. съч., с. 296). При посещението си в Рилския манастир през ноември 1872 Балабанов възприема първия новобългарски учител като внушителна, едва ли не библейска личност: „Цял книжовник, обиколен от куп стари книги, истински философ, оттеглен от света, същи монах, потънал в свръхземни съзерцания [...]“ (Едно писмо на О. Неофит Рилски. — Псп, 61, 1900, с. 261). По доклад на Балабанов (в качеството му на министър) княз Александър I с Указ № 137 от 27 август 1879 удостоява патриарха на българските книжовници и педагози с „едновременно пособие“ от 2000 франка.
Безспорни са заслугите на Балабанов в областта на документалистиката. Той пръв публикува (главно под заглавие „Писма по народното пробуждане“ в превод от гръцки на български език и с бащиното си име Димит-риев) част от кореспонденцията на известни възрожденци: четири писма от В. Априлов — до Неофит Рилски от 10 април и от 27 април 1838 и до Р. Попович от 2 септември 1839 и 20 октомври 1840 (Псп, 6, 1888, № 25—26, с. 16—63); четири писма от Неофит Рилски до Р. Попович — от 28 април 1836, от 20 декември 1837, от 30 ноември 1838, от 20 декемви 1838, и едно от Р. Попович до Неофит Рилски — от 10 декември 1837 (Псп, 7, 1890, № 32—33, с. 326—351); четири писма от Неофит Рилски до Р. Попович от 1839 — от 7 юни, от 20 юни, от 26 юли, от 20 август (Псп, 7, 1890, № 34, с. 498—510). В „Отзив в България по Венелиновите писма“ (СбНУ, 2, 1890, с. 285—309) Балабанов помества три писма до Р. Попович: две от Неофит Рилски — от 22 юни 1838 и от 12 септември 1838, и едно от З. Круша — от 3 август 1838. В кореспонденцията си с „мудрословеснейшия карловски учител“ Неофит редовно го уведомява за новините, въпросите и поръките, получени от „одесяните“ (т.е. от Априлов и Н. Ст. Палаузов). Балабанов прави обществено достояние и писма от П. Берон (Писмо по уреждане българските училища преди 50—60 години. — Псп, 7, 1889, № 31, с. 131—135; Берон излага пред котленци идеите си за единно уреждане на училищата в цяла България), Г. С. Раковски, Г. Кръстевич.
Източници
Априловски свод. Съст. Петрана Колева. София, Научноинформационен център "Българска енциклопедия", 2009, с. 54-55
Б о б ч е в, С. Марко Д. Балабанов. — Летопис БАН, 6, 1924, с. 86—119; Д о й н о в, Ст. С желание да бъдат полезни. — В: Върхове на българската журналистика. 1. С., 1976, с. 231—266; Б ъ ч в а р о в, М. Философско-социологическите възгледи на Марко Балабанов. — В: Балабанов, М. Философски и социологически съчинения. С., 1986, с. 7—48.